В Хималаите най-често срещаното животно е като. Има дълга гъста козина, остри рога и е добре приспособена за живот на голяма надморска височина. По време на пътуването до върха на Лобуче Изток (6120 м) в Непал, не очаквах да срещна много кучета. Всъщност, през първите няколко дни, когато се скитахме от град Лукла към по-високи и по-високи хималайски села, бяхме придружени единствено от изкореняването на черни скали. Един ден обаче жълто-черно куче влезе в лагера на 3350 метра надморска височина. Той нямаше яка или някакъв знак, че принадлежи на някого. Той размаха енергично опашката си, което показваше, че има приятелски намерения. Той смъркаше, оглеждаше се, приличаше на скитник, който идваше отдалеч и търсеше отдавна изгубени приятели.
Той беше посрещнат сърдечно в нашия лагер. Дадохме му вечеря и му предоставихме място в топла кухненска палатка. Когато в седем сутринта разбихме лагер и шерпите зареждаха чантите ни, кучето беше готово да тръгне. Той ходеше с нас през целия ден, независимо от факта, че става все по-високо и по-студено и че съдържанието на кислород във въздуха намалява. Вечерта в лагера на 3740 м надморска височина той седна сред хората, погледна ги в очите и изглеждаше, че все по-трудните условия за него нямаха значение, защото намери това, което търси: семейството си, стадото. Той дори получи полско име същата вечер. Нарекохме го Антек, без да знае, че след няколко дни той ще се окаже ... кучка.
Както обикновено, в седем сутринта разбихме лагера. Което тръгна първо с товара, последвахме. Антек ни придружи до базовия лагер, създаден под срещата на върха Лобуче Изток на надморска височина от 4740 м. През нощта, когато температурата спадна под нулата и палатките бяха покрити с дебел слой студ, той спеше близо до кухнята. Той обаче рядко влизаше вътре, защото по някаква причина кучето и местните шерпи не харесваха взаимно, по някаква причина не се разбрахме. Антек се ухили, когато видя готвачите, а шерпите отговориха с еднакво неприятно изражение на лицата им. От базовия лагер тръгнахме в снежния хималайски пейзаж, за да стигнем най-накрая до върха Лобуче Изток и да започнем нашия поход назад.
Антек чакаше в базовия лагер. Той не скри радостта си, когато започнахме да се спускаме. Той ни придружи през следващите няколко дни. Един следобед обаче той се присъедини към друга група пътници на кръстопът. Може би той знаеше, че хималайските хора са вечни минувачи и никога не са се затопляли там. Те идват със самолети от различни части на света, изкачват се до избраната среща на върха и след това се връщат в своите страни. Те могат да му предложат приятелство и място в стадото само за десетина дни. Следователно, когато се спуснат под определена височина, Antek започва да търси ново семейство ...